Без заглавие

Видях как една майка зарови в черната пръст огромна част от живота си. Пред очите на десетки роднини и приятели тя отделяше сърцето си от тялото и го полагаше в чернозема на времето, поверявайки му с него и своя двайсет и една- годишен син. Една от хилядите майки на нашето жестоко време изгуби смисъла на бъдещите си земни дни .Ей така, пред нашите очи си отиваше всичко, за което бе живяла, мечтала, страдала, горяла през всичките си четиридесет и четири години.Изпепелен поглед,лишен от разум, шарещ по лицата на познати и неразпознати , дошли да изкажат своята съпричастност с нейната мъка. Повечето бяхме също родители на такива, или по-малки деца. Разликата бе само една - нейният син лежеше в красивия си ковчег восъчно блед и бездиханен, а нашите деца бяха живи, там някъде , в този вековен град, на някаква улица,в някаква стая, тъжни, или щастливи, но живи. Плачехме неистово , там, сред вихъра от мъка на градското гробище. Знаех защо. Всеки от нас се поставяше на нейно място и от ужас оплакваше всъщност възможното себе си. Защото отчаяно безсилно осъзнавахме, че никой от нас не е застрахован от подобно нещастие. Прегръщахме я и преглъщахме излишните думи. Какво можеш да кажеш в такъв момент, освен нещо несвързано , до болка прозаично и безсмислено. Магдалено, майко злочеста! Чий разум може да приеме подобна загуба? Какъв пъклен вселенски замисъл би оправдал това светотатство- да отнеме от майката детето и! Какви грехове може да натрупаш,за да ти се даде това изпитание? Не бяхме приятелки, не се сближихме достатъчно никога през тези 6 години съвместна работа. По-скоро съпернички в галопа от делници, което сега осъзнах, че е било напълно безсмислено и суетно. Ние през цялото време сме били едно и също- просто щастливи майки , пораснали децата си заедно. Тя беше лидер в професията - винаги много силна и напориста, безжалостно отдадена на нелеката си работа. Рушеше фалшиви авторитети, прегазваше бездарни амбиции, авторитарно изпреварваше жалки опити за надмощие , къпеше се в наглед незаслужени овации от обкръжаващото я множество клакьори, но не и приятели - най-често я виждах как стоически се бори със самотата си на онова, по-високото стъпало на успеха. Чак сега осъзнах защо непрекъснато звънеше на децата си по повод и без повод. Те са били източник на цялата и необяснима мощ- двете и деца. И мъжа до нея.И мъжа! Гледах го и не вярвах на очите си. Той дойде при нас като призрак, със стоманен поглед , без видими емоции.Не плачеше. Хващаше протегнатите ни ръце , прегръщаше някой, потупваше друг и шепнеше: " Недейте, не плачете, всичко ще се оправи!"Той успокояваше нас! Просветна ми- в такава фаза е вече- фазата на отрицанието. Неотдавна един психолог ми каза, че в подобно състояние човек преминава през няколко фази. Първо е шока, после въпроса"Защо точно на мен?!", следва отрицанието-"Това не е истина!", после чак пристига истинската мъка, докато най-накрая, но не се знае кога точно, я смени примирението.
Днес гледах предаване, в което представиха криминална история: Младеж е убит от братовчед си, на което стават свидетели неговите братя. От страх, както казват, те му помагат да зарови брат им в градината на къщата и не казват нищо на никого за случилото се почти две години. Майката сади върху гроба му лук ,като твърди, че не е знаела какво има там под земята. Има сериозни съмнения, че е съучастничка в престъплението, извършено в една пиянска за всички участници в зверството вечер.
Къде е мярката, границата определяща човешкото от животинското в действителността около нас? Видях и едната ,и другата майка. Интуитивно попих импулсите, които излъчваха. Едната беше моя възможна проекция , а другата чудовищно съществуваща реалност. В един и същ век, в една и съща държава.
Имам чувството, че сега още повече обичам децата си. Или по-скоро още по-често им показвам обичта си, даже с риск да стана досадна . Ще поема този риск, защото само така мога да продължа да живея. Защото в мислите и сънищата ми царува Магдалена, майката на Стефан. Наред с всички цветя и венци видях един малък и много различен от другите венец от красиви цветя с надпис, които запомних: " На най-силното и най-нежно създание! Оставаш завинаги в сърцето ми! С обич! Нели" Моля се! Дано и след нас има кой да обича децата ни. Невъзможно е да бъде колкото нас, но да ги обича силно и истински, съдбовно. Поклон, Стефчо! Бъди силна, Маги!Кураж! Аз съм твоята градска-Катя и вярвам, че ще оцелееш. Заради дъщеря си.Заради ЖИВОТА,който ни е писано да изживеем. На всяка цена.

За ползата от зъбобола

Всичко започна до болка прозаично .Тръгнах само да полекувам зъба си , а то какво имало още да ми се случи. От сутринта бях настръхнала. Виждах се как ридая сред адски мъки под безпощадния зъболекарски свредел на иначи изящният доктор Петров , който само го прехвърля от едната ръка в другата и продължава да дълбае ли, дълбае с настървение. Не измислиха ли наистина вече някакви хапчета за лечение на кариеса , все пак сме в 21 век !? Къде е прогреса! Все още сядаш в някакъв стол , явно пригоден за инквизиции, в лицето ти светва заслепяващ прожектор, до слепоочието ти забръмчава форсиран метален свредел и ти трябва да отвориш устата си доброволно, за да може той безпрепятствено да влезе там и да вилнее колкото си ще. Както и да е. Този път не ме боля . Но другия...? Знам ли! После следва сбогуването с лекаря,което е най-приятния завършек на процедурата, независимо от това, че той-лекаря ти определя нова среща в графика си и утре примерно пак трябва да го посетиш. Но това е утре. А днес ти си тръгваш от тук жив, излиташ, можеш да отидеш където си искаш, да избягаш в чужбина, да заживееш под друго име, да сложиш перука , да си кажеш, че всъщност зъбите ти не са толкова зле и могат да почакат още десетина години, да се обадиш в кабинета, че въпреки голямото ти желание не можеш да отидеш, понеже нещо фатално те възпрепятства, и т. н.
И така , поех щастлива из пловдивските улици, без цел и посока, влизах в магазините като потенциален купувач и излизах като отегчена светска жена, задоволена с всичко и то в големи количества. Разгледах разсеяно картините на Джумаята, купих си за разкош две бои за рисуване на стъкло- моята последна страст и неусетно стигнах до Сладоледената къща. Тук идваме само на национални празници, двама, сядаме в салона на втория етаж, или на терасата с изглед към градския парк и си поръчваме все едно и също: той кафе и сладолед, аз сладолед и минерална вода. Бавно поемам с лъжичката разкоша "Амарети" с дъх на горчиви бадеми, държа го върху езика си докато се разтопи и го преглъщам с премерена доза съжаление. Когато приключа с яденето , до мен се настанява скуката и ме подръпва настойчиво за дрехата -да си ходим вече. Опитвам се да си представя, че сме потомствени пловдивчани, че това е начина по който всяка порядъчна двойка на средна възраст може да отбележи завършека на един празника, след като е видяла фойерверките, купила си е флагче с трикольор и го е развяла по главната улица и площада, пълни с такива като нея - сериозни, уморени и непразнични двойки. Днес не е празник, като изключим липсата на зъболекари наоколо, затова си вземам лекомислено напук на всякакви диети любимия си "Амарети" и блажено отхапвам от вафлената фунийка. Чак тогава мярвам необичайно населения площад. Сещам се, че ми казаха за някаква изложба от фотоснимки , направени от парапланерист. Като магнит ме привлича още първата , която представлява някакви космически разлюлени жита. От тук нататък всичко минава като във вълшебен филм, като удавяне в огромна палитра от бушуващи цветове, гениално- прости фигури със съвършен рисунък, въртопи от емоции и някакво пиянство. Да, не преувеличавам, ясно усетих признаците - сладостта на първите глътки, опита да забавиш времето, за да продължи по-дълго постепенното опиянение, после неудържимото пристрастяване, жаждата да поемеш възможно повече за по-кратко време, устремното нанадолнище, когато забравяш себе си и ти се иска да си някой друг,туптящия ритъм на настървението..... Тогава забелязах хората. Там имаше много хора- възрастни двойки, млади майки с бебешки колички, влюбени , които бяха забравили да се целуват, тумби младежи, сами деца, чужденци, костюмирани мъже, изтупани жени, селски хорица дошли в града за нещо си, маса шарен народ, попаднал по една , или друга причина на този площад,в тази част от този ден, на тази изложба. Гледах лицата им, чувах дишането им- и те като мен бяха омагьосани от един и същ виртуален магьосник. Движеха се притихнали, от фотос на фотос, от разлюлените жита на Добруджа, през морските таляни на Бургас , край куполите на древни манастири, сред снежни планински върхове, през табуните полудиви коне, взираха се в лудо-лилавите лавандулови облаци ,откриваха залези, прекрачваха овчи стада, гмуркаха се в небесните висини и изплуваха край едно казанлъшко село, събрало цялата обич на неизвестния нам автор на този невероятен свят, запечатан в снимки. Свят реално съществуващ, тук, наблизо до нас, на километри разстояние, свят за докосване, за помирисване, за възприемане, за молитва и поклон.България днес, Страната България, нашата България, непознатата ,неопорочената, все още жива и прекрасна наша България- мястото, където сме родени и орисани да живеем напук на всички превратности. В един момент вече нищо не виждах от огромните снимки, нещо голямо ми влезе в очите и ги замъглиха топли сълзи. Следях само лицата, преминаващи на зиг -заг край мен. Всички имаха едно и също изражение- на възхищение и гордост. Тези хора, независимо кои бяха и откъде, на каква възраст, или с какво занятие, всички бяха докоснати и пленени от чудните гледки , сякаш си казваха наум: "Да и аз си знаех, красива е моята страна, много красива, най-красивата, а аз съм българин и съм горд от този факт" Успях да стигна до края на дългия коридор от рамки и да прочета името: Александър Иванов, 58-годишен казанлъчанин, парапланерист, дългогодишен фотограф. Аз бих добавила: родолюбец и поет ! Ако съм на ваше място, не бих пропуснала шанса си да видя тази изложба.Подарете си я! Може би ще се излекувате от нещо съдбоносно.И ще намерите себе си. За да оцелеете. Успех!