Без заглавие

Видях как една майка зарови в черната пръст огромна част от живота си. Пред очите на десетки роднини и приятели тя отделяше сърцето си от тялото и го полагаше в чернозема на времето, поверявайки му с него и своя двайсет и една- годишен син. Една от хилядите майки на нашето жестоко време изгуби смисъла на бъдещите си земни дни .Ей така, пред нашите очи си отиваше всичко, за което бе живяла, мечтала, страдала, горяла през всичките си четиридесет и четири години.Изпепелен поглед,лишен от разум, шарещ по лицата на познати и неразпознати , дошли да изкажат своята съпричастност с нейната мъка. Повечето бяхме също родители на такива, или по-малки деца. Разликата бе само една - нейният син лежеше в красивия си ковчег восъчно блед и бездиханен, а нашите деца бяха живи, там някъде , в този вековен град, на някаква улица,в някаква стая, тъжни, или щастливи, но живи. Плачехме неистово , там, сред вихъра от мъка на градското гробище. Знаех защо. Всеки от нас се поставяше на нейно място и от ужас оплакваше всъщност възможното себе си. Защото отчаяно безсилно осъзнавахме, че никой от нас не е застрахован от подобно нещастие. Прегръщахме я и преглъщахме излишните думи. Какво можеш да кажеш в такъв момент, освен нещо несвързано , до болка прозаично и безсмислено. Магдалено, майко злочеста! Чий разум може да приеме подобна загуба? Какъв пъклен вселенски замисъл би оправдал това светотатство- да отнеме от майката детето и! Какви грехове може да натрупаш,за да ти се даде това изпитание? Не бяхме приятелки, не се сближихме достатъчно никога през тези 6 години съвместна работа. По-скоро съпернички в галопа от делници, което сега осъзнах, че е било напълно безсмислено и суетно. Ние през цялото време сме били едно и също- просто щастливи майки , пораснали децата си заедно. Тя беше лидер в професията - винаги много силна и напориста, безжалостно отдадена на нелеката си работа. Рушеше фалшиви авторитети, прегазваше бездарни амбиции, авторитарно изпреварваше жалки опити за надмощие , къпеше се в наглед незаслужени овации от обкръжаващото я множество клакьори, но не и приятели - най-често я виждах как стоически се бори със самотата си на онова, по-високото стъпало на успеха. Чак сега осъзнах защо непрекъснато звънеше на децата си по повод и без повод. Те са били източник на цялата и необяснима мощ- двете и деца. И мъжа до нея.И мъжа! Гледах го и не вярвах на очите си. Той дойде при нас като призрак, със стоманен поглед , без видими емоции.Не плачеше. Хващаше протегнатите ни ръце , прегръщаше някой, потупваше друг и шепнеше: " Недейте, не плачете, всичко ще се оправи!"Той успокояваше нас! Просветна ми- в такава фаза е вече- фазата на отрицанието. Неотдавна един психолог ми каза, че в подобно състояние човек преминава през няколко фази. Първо е шока, после въпроса"Защо точно на мен?!", следва отрицанието-"Това не е истина!", после чак пристига истинската мъка, докато най-накрая, но не се знае кога точно, я смени примирението.
Днес гледах предаване, в което представиха криминална история: Младеж е убит от братовчед си, на което стават свидетели неговите братя. От страх, както казват, те му помагат да зарови брат им в градината на къщата и не казват нищо на никого за случилото се почти две години. Майката сади върху гроба му лук ,като твърди, че не е знаела какво има там под земята. Има сериозни съмнения, че е съучастничка в престъплението, извършено в една пиянска за всички участници в зверството вечер.
Къде е мярката, границата определяща човешкото от животинското в действителността около нас? Видях и едната ,и другата майка. Интуитивно попих импулсите, които излъчваха. Едната беше моя възможна проекция , а другата чудовищно съществуваща реалност. В един и същ век, в една и съща държава.
Имам чувството, че сега още повече обичам децата си. Или по-скоро още по-често им показвам обичта си, даже с риск да стана досадна . Ще поема този риск, защото само така мога да продължа да живея. Защото в мислите и сънищата ми царува Магдалена, майката на Стефан. Наред с всички цветя и венци видях един малък и много различен от другите венец от красиви цветя с надпис, които запомних: " На най-силното и най-нежно създание! Оставаш завинаги в сърцето ми! С обич! Нели" Моля се! Дано и след нас има кой да обича децата ни. Невъзможно е да бъде колкото нас, но да ги обича силно и истински, съдбовно. Поклон, Стефчо! Бъди силна, Маги!Кураж! Аз съм твоята градска-Катя и вярвам, че ще оцелееш. Заради дъщеря си.Заради ЖИВОТА,който ни е писано да изживеем. На всяка цена.