ЯВОР

ЯВОР

Роди се Явор. Вече четвърти ден Явор е сред нас. Моят племенник. Девет месеца гадаехме как ще изглежда. И ето той има вече свой образ, собствено човешко излъчване . Малък човек, дошъл при нас, в нашия свят на добро и зло със своя си, индивидуална мисия и потенциален заряд . Какви са те точно ще узнаем постепенно, докато пред нашите очи на възрастни животът напъпва, разпуква се и съзрява с насмешлива дързост и съдбовна безпощадност, така необходими за детето, чиято ръчичка вече е поел в своята длан.
Вторият син на моята сестра. Първият се появи логично и предсказано. Прекрасен дар на една бурна споделена любов. Малко ангелче, крехка, но обречена на оцеляване издънка , получена от допълващи се взаимно различна кръв и темперамент. В този ден той е голям батко на малкото си братче и аз се надявам по-скоро да осъзнае какво всъщност получава за в бъдеще .
Първото дете е неизбежна закономерност. Второто е щедър дар Божи. Осъзнат, жадуван и изстрадан. Пожелан първо в мислите, преминал през всички опасения и терзания , избистрен от емоцията на зрелостта и съзнателно заложен в несигурноста на бъдещия ден. Желание за още едно свое по-съвършенно продължение. Въпреки всичко, което ти нашепва да не рискуваш с второ дете, а да браниш собствения си рахат, нали си имате вече едно.
Сестра ми е третото дете в семейството след мен и брат ми. Сестра на 14 и брат на 11 години, какъв по-голям късмет и по-голямо изпитание за едно нежно момиченце в семейство на зрели родители от провинциално миньорско градче.
Беше на 4 годинки, когато започнах следването си в София. Една голяма част от успехите сред мъжката част от обкръжението жънех не толкова с красотата и чара си, а с факта че имам сестричка на 4 годинки. Написах поема за нея, която ще се опитам да пресъздам. Със своя младежки наивитет и неправилен ритъм на стиха тя не претендира за нищо друго, освен за обезоръжаваща сестринска обич и искреност . Ето го:

Моя малка и нежна сестричке
колко бързо, за миг избуя.
Милвам твоята руса косица
стискам слабата , скъпа ръка.
Колко палава стана,
а знаеш ли как те помня от първия ден-
малко, синьо човеченце, плачещо,
моя поглед сърдит и смутен.
Бях голяма, но накаква ревност
се пробуди тогава във мен
щом чух мама да казва с нежност:
Тихо , мамино – с глас променен.
Не разбрах и не исках да зная -
тъй бе странно за мене това
Мама казва ти “мое,”
тогава ти отнемаш за мен любовта.
Дълго плаках на стълбите свита,
плаках с глас като малко дете
и си тръгнах, на мама сърдита,
крачех бавно, със свити ръце.
Колко смешно и мило ми става
щом си спомня за този мой ден-
Ден на моята смъкната слава,
а на теб, мое скъпо, рожден.
Днес си вече момиче голямо
със ожулено, босо краче
и макар че са четири само
пак са доста години, врабче.
Искаш бързо голяма да станеш
като кака, или като мама
да переш пеленки и да гладиш,
да работиш, да готвиш за двама.
Най-обичаш си мама и татко
Ех да, кака и батко дори.
Вечер Сънчо приспива те сладко
стихват буйните дневни игри.
До креватчето спряла, наведена
иска твойта сестрица да спре
и с ръката си топла и ледена
одеалцето да прибере.
Да те гледа как дишаш спокойно
в своя чист и безгрижен, тих сън
Как редят се усмивки безбройни
и разнася се тихичък звън.
Ти навярно сънуваш принцеси
и юнака с двуглавия змей
и се питам в съня си къде си
слънце жарко навярно те грей.
Спи, сънувай ти мъничко мое,
тези сънища вечно помни,
виждаш днес, че всичко е твое,
света целия твой е нали.
Как копнея и аз като тебе
да подскачам на крак и да пея,
да играя със куклата-бебе,
в миг да ревна, след туй да се смея.
Жадно търся във спомени дните
през които съм птичка била,
мимолетни са били бедите,
а живота забавна игра.
Днес съм в него и той е във мене,
и въвлича ме в свойта игра,
и навлича ми своето бреме,
и разбирам, че има съдба.
Има , скъпа и в тебе я има.
Ти не знаеш за нея дори.
В теб незрима, а в мене е зрима.
С теб е мила, а мене боли.
И за теб, мое мило сестриче,
мога своя живот да си дам.
Да растеш като цвете-кокиче,
да дадеш на света своя плам.
Нека никога подлост не срещаш.
Цял живот за хората да те боли
и винаги, всеки миг да се сещаш
за нещастните детски сълзи.
Зов да срещаш и обич да даваш
и да нямаш от огъня страх.
Да умираш и пак да се раждаш.
Да ти бъде юмрука корав.
Порасти и бъди ми щастлива!
Здрава, весела все ми бъди!
Върху твойте ръчици се стичат
мойте сестрински, чисти сълзи...

Да имаш брат. Да имаш още едно същество до себе си в един общ свят. С обща кръв. С общи родители. В един и същи дом. В радост и в беда. “Брат брата не храни, но тежко му кой го няма” Защо ли го е измислил народа? Вярвам, че не случайно.
Да имаш още едно дете. Познавам неописуемото щастие да поемеш в ръцете си новия живот, за който и ти имаш заслуга. Да погледнеш в очите му и да откриеш, че и ти си целия негов свят. Ех, поне докато порасне дотолкова, че да открие и други светове.
Вярвам в теорията , че децата всъщност избират родителите си. Тези, които ще ги отгледат от парче месо, ще ги въведат в тайните на оцеляването и ще остареят красиво по пътя към щастието. Своето и на своите деца.
Добре дошъл , Яворе! Расти силен и хубав! Като в песента...